Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Една трогателна история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.

Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредя собствените си мисли, а аз съм от хората, които трябва да ги видят изложени на хартия, за да ги проумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказ за това как преодолявам постепенната загуба на най-великите умове, които познавам, как може да ти липсва някой, който все още е тук, и как искам да обясня всичко това на децата си. И сега пускам думите си да си отидат, пък каквото ще да става.

Фредрик Бакман разплака хората отново. 63 страници, изпълнени с толкова много нежност и любов. Спомените са най-големите ни скъпоценности – сватба, раждане, дипломиране…Толкова много моменти, които живеят само в спомените. Баби, дядовци и внуци и специалната връзка, която имат помежду си.

Ето я – приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка.

Приказка най-вече за самото време.

Докато все още разполагаме с него.

МАЛКА КНИГА С ГОЛЯМО СЪРЦЕ!